от Veren1Духът ми съкрушен е, гаснат дните ми, за мене вече гробища остават[1].2Присмиватели около мен не са ли, не почива ли окото ми на техните обиди?3Определи ми сега поръчител пред Себе Си; кой друг би ми подал ръка?4Защото си скрил сърцето им от разум – затова и няма да ги възвисиш.5Който приятели предава на грабеж, очите на децата му ще чезнат.6Той ме е поставил за поговорка на хората и аз станах за заплюване в лицето.7Окото ми се помрачи от скръб и всичките ми части станаха като сянка.8Правдивите ще се ужасят на това и невинният ще се възмущава против лицемера.9А праведният ще се държи за пътя си и който е с чисти ръце, ще става все по-силен.10Но вие всички, върнете се и елате; и един мъдър няма да намеря между вас.11Дните ми преминаха[2]; пресякоха се намеренията ми, желанията на сърцето ми.12Нощта направиха на ден и светлината близо е при мрака.13Ако чакам, жилището ми Шеол е, леглото си постлах във мрака.14Към гроба викам: Ти си ми баща! – към червея: Ти – майка ми, сестра ми!15Къде тогава е надеждата ми? Надеждата ми кой ще види?16Тя ще слезе в самотата на Шеол, когато заедно в пръстта покой намерим.